Последният Литературен маршрут за 2020 г. бе посветен на една от най-значимите фигури в българската литература – поетът и драматург Николай Лилиев. Автор и водещ на този интересен тур беше писателят и драматург Георги Тенев. Ето неговите предварителни думи за това какво ни очаква на 03 октомври: „Аз не съм литературен историк. Аз съм разказвач. В случая, имам история, която не е измислена, а чута. Ще ви разкажа за това, което съм слушал още като дете – за Лилиев като герой на семейни спомени. Ще ви покажа снимки и страници, които съхраняват образи и думи от онова време и от още по-ранно на моето време. Ще опитам да убедя и майка ми да се включи в нашето приключение и да сподели неща за един човек, когото тя ревниво пази в паметта си. Също както години наред е запазила оригиналите на преписаните от ръката на Лилиев негови стихове. Тя дори предпочита по-рядко да говори за него, защото усеща колко (все по-) далеч е духът на поета-символист от „новия дух“ на времето. А може би точно заради това е добре да минем по стъпките му. Имам предвид, поне по физическите, които десетилетия наред са описвали единствения маршрут, който Лилиев е имал – от дома, до Народния театър. И от Народния театър – до дома. Под дом трябва да разбираме една съвсем скромна стая, пълна с книги и ръкописи, в Лозенец. Ще пием и кафе, от разтворимото и любимо кафе на Лилиев, което един сладкар на ул. „Раковски“ (ще ви покажа мястото) е набавял в годините на дефицита по тайни пътища, чак от Швейцария – единственият „лукс“ за аскетично живеещия поет и преводач, за драматурга на Народния театър. Или по-скоро – една алхимическа субстанция, с която е удвоявал своя почти безкраен работен ден – от ранно утро, до малките часове на нощта, над преводите и книгите. Очаквам и аз, като всички други, в деня на нашия литературен маршрут да се случи едно знаково събитие. Възстановяването на паметната плоча на улицата, където Николай Лилиев е живял през всички онези години. Ще бъде символично завръщане на един чуден човек в своя квартал, на (едноименната вече) улица, в столицата. Той е направил нашия театрален език това, което е, и е оставил тихи и устойчиви на време/политика/конюнктура следи в литературата на България. Без неговите стихове и слово тази литература и език изобщо не биха били това, което са, и което могат и занапред да бъдат. Ще опитам да разкажа и за трудните мигове преди издаването на неговите стихове в края на живота му, когато този жив класик упорито е отказвал да се отделя внимание на личното му лирическо творчество. В смесица между скромност и мъдро колебание, Лилиев е считал времето на своя лирически свят за отминало, заедно с неговото поколение, като част от вълнения и настроения, угасени от войната и огромните трансформации, заменено с нещо ново, което вълнува повече „младите сърца“... Много неща от ежедневния живот на Лилиев могат да са ни урок, за пишещи, четящи, за хора на словото и просто – за любопитни съграждани. Скромността му, особено. Тя е една поучителна бележка, иронична почти, на фона на изкушенията ни от масовостта, популярността и гласовитите ни опити „да бъдем нещо“, без напълно да сме сигурни, какво точно сме.“