2026 не е само годината, в която излезе „Отпътуване“ – последната книга, „писателското сбогуване с читателите“ на Джулиан Барнс. Изминали са и точно 35 години от процеса срещу Тодор Живков – събитие, което вдъхновява и дава опорна точка на британския писател за романа му „Бодливо свинче“ от 1992 г. Как се е променила столицата ни за това време, кои места вече липсват, кои все още ги има, на кои гледаме от съвсем различна перспектива? Маршрутът няма за цел само да открие приликите с действителните лица, места и събития, а и през чуждия писателски поглед да очертае една своеобразна карта на (пост)соц паметта – местата, които все още ни бодат, болят или сме безразлични към тях.

Цитат от романа

„Междувременно паметниците из целия град полека-лека изчезваха безшумно. Тук и по-рано, разбира се, бяха правили някакво прочистване. Преди години свалиха бронзовите Сталиновци, както им бе подшушнато от Москва. Тогава ги смъкваха от постаментите по тъмно и ги стоварваха на една пустееща поляна до Централната разпределителна гара. Изправяха ги в редица край висок зид, като за разстрел. [...] От време на време се появяваше един досадник с чук и длето, който се покатерваше на някой от по-ниските паметници и се мъчеше да си откърти мустак за сувенир, но все не успяваше: или беше подпийнал, или длетото не го биваше. Статуите си живуркаха край гара Разпределителна и проблясваха под дъжда, неизлечими като спомен. [...]

Напоследък се заговори, че и Серьожа щял да се присъедини към тях. Серьожа, който близо четири десетилетия се извисяваше на северния хълм, откъдето щикът му братски проблясваше. Беше дар от съветските хора, но сега се създаде движение, което настояваше войникът да се върне на дарителите. Да си иде човекът в Калинин или Краснодар, или откъдето е там - няма как да не го е налегнала носталгия след толкова години, пък и голямата му бронзова майка сигурно тъжи за момчето си“