Есето може да бъде толкова лично, колкото четката за зъби, и тъй възвишено и приповдигнато, сякаш е хималайски връх. Може да е леко като пяна, но и да бъде ерудирано като социологически трактат“, пише големият преводач Кръстан Дянков. Действително, всяко нещо може да е тема за есе и кой ли не пише есета – от топ физици, философи, пътешественици до отекчени гимназисти. Но вгледаме ли се по-внимателно, ще видим, че есето като форма и начин на писане е родено от разрива, кризата и загубата. И това не е метафора: книгата майка на този жанр – „Опити“ на Монтен (1580) – е започната около Вартоломеевата нощ и е писана във време на войни и чума. У нас есето набира популярност през 20-те години на ХХ век – времена и красиви, и мрачни, когато тръгва списание „Златорог“, преработват се травмите от войните и тече необявена гражданска война... И до днес, ако проследим кога даден автор се обръща към този жанр, ще видим, че това става в моменти на изпитания, на резки промени в света и/или в личния живот, когато човек трябва да осмисли тук и сега някакви небивали обрати и предизвикателства. Как жанрът набира популярност, как продължава (в най-добрите си форми) да бъде опит на мисълта отвъд „готовите истини“, да съчетава лично и публично, тяло и ерудиция, литература, философия, политика, наука... Ще се разходим из историята есето по света и у нас; ще откроим някои от важните български есеисти през 20-те и 30-те години на ХХ век; защо есето е тихомълком заличено с идването на народната власт; как се завръща през преводи и философски поредици; как отмъщава на режима с нова подривна сила и бива безмилостно наказано (Георги Марков и неговите „Задочните репортажи“); каква е ролята на жанра днес, във времето на социалните мрежи и Chat GPT…