представяне на паметна
плоча и поетично четене
Представяне на паметна плоча:
11:00 ч., ул. „Христо Максимов“ 20Поетично четене:
12:00 ч. парк „Гео Милев“(в близост до ул. „Бетховен“
и парк-кафе „Гео Милев“)
Участват:
Валентина Рупчева, Боряна Кацарска, Владимир Левчев, Силвия Чолева, Стефан ИвановМузика:
Петко СлавовПрез 2020 г. Фондация „Прочети София“ постави началото на инициативата по възстановяване на паметни плочи на български поети и писатели. Първа беше тази, която отбелязва мястото, на което е живял поетът и драматург Николай Лилиев. Събитието се превърна в своеобразен празник за хората от кв. Лозенец. През 2021 г. продължихме тази традиция и възстановихме паметната плоча на писателя Константин Константинов.
През 2022 г. Фондация „Прочети София“ продължава инициативата за съхранение на литературната градска памет. На 2 септември се навършват 65 г. от рождението на един от най-значимите съвременни български поети – Георги Рупчев. Той си отива твърде млад през 2001 г. На 10 септември ще бъде представена паметна плоча пред дома на поета. Плочата е изработена от скулптора Камен Старчев, а след нейното официално представяне от Тодора Радева (Фондация „Прочети София“), ще се проведе поетично четене в парк „Гео Милев“. Водещ на събитието ще бъде поетът Иван Ланджев. В него ще участват Валентина Рупчева – съпругата на Георги Рупчев, както и поетите Боряна Кацарска, Владимир Левчев, Силвия Чолева и Стефан Иванов, които ще прочетат негови стихотворения и ще разкажат техни спомени за поета. Гост-музикант ще бъде Петко Славов.
Георги Рупчев
Георги Рупчев е роден на 2 септември 1957 г. в София. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на стихосбирките „Уморени от чудото“ (1982), „Смяна на нощната стража“ (1986; 2004), „Смъртта на Тибалт“ (1989), „Силните на нощта“ (1991), „Зоната“ (1996) и „Приковаване на огъня“ (2001). През 2002 г. посмъртно излиза „Отдалечаване на въздуха“. Превежда от английски, руски и староиврит. Автор е и на един от поетичните преводи на „Песен на песните Соломонови“ (1992). Сред превежданите от него автори са Уилям Такъри, Томас Стърнз Т. С. Елиът, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Николай Гумильов, Лоурънс Фърлингети, Алън Гинсбърг и др., както и на песните н Джон Ленън. Автор е на много статии в периодичния печат. Носител е на Националната награда за студентска поезия (1980, 1981, 1982), Димчо Дебелянов (1980), Южна пролет (1983). През 1992 и 1994 г. получава наградата на Съюза на преводачите, а през 2001 - Христо Г. Данов. Стиховете му са превеждани на английски, френски, испански, унгарски и гръцки.
ЧУВСТВО ЗА БАВНО ИЗЧЕЗВАНЕ
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
Слязохме в бара. Посрещна ни вяло
дансингът като вдовец.
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол,
а отгоре се чуваха
гласове.
Магнитофонът, невидим, броеше
нашите и без това броени дни
и примигваха слепи прожектори
с ослепителни
светлини.
Те безшумно се сгромолясваха
в притъмнелите огледала.
Като кубчета лед разпиляха се
незащитените ни
тела.
Аз почувствах как изчезваме -
бавно,
всеки на своя стол,
как политаме, как се стопяваме
като подпалени
фигурки от станиол.
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци
с пуловери, с дънки, с палта
и смутено усещах под ризата
изплъзването на плътта.
В мен се наежваше
далечна
ултразвукова тишина
и гаменски търсих убежище
в твоите колена.
Може и да сме опитни зайци
с програмиран живот и смърт.
Много им здраве на цивилизациите
отвъд.
Аз просто исках да скрия в сянката
притъпените си сетива.
Нека ни мислят за всякакви.
А какви сме? И ние
не знаем това.
Ние танцувахме... С последни сили
обикаляхме дансинга в кръг.
Някъде долу се движеха нашите сухожилия,
кости,
мускули,
стави
и кръв.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ НА ВЪЗДУХА
Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.
Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста, и право насреща ни
се задаваше погребение.
Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато
непознати отново.
А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.
Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.
Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста, и право насреща ни
се задаваше погребение.
Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато
непознати отново.
А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си.
СТЕРЕОМУЗИКА
„Има само
една сянка под тая червена скала
(ела на сянка под тая червена скала!)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те среща.“
Т.С. Елиът
В такива дни приятелите оредяват -
като коса са твоите приятели.
Таванът се надвесва, става дяволско
и даже весело ти става, дяволе.
На нощния ти грамофон върти се
единствената плоча и до утре заран
ще бдите върху игленото връхче триста -
отбрани и небрежно издокарани.
Гърми сред поолющените цокли
могъщото подземно пеене
и пукат дяволските кокали
горят столовете, вратите зеят.
В такива дни душата ти е друга,
а вехтата, ужасната душа, е вързана за масата
и чака идването на хирурга.
Покай се, дяволе, спаси душата си!
Покай се, дяволе! Кипи катранът,
следобедът клокочи в твойте слепоочия,
а вечерта се гмурка във камбаната,
отмерваща живота ти проточено.
Покай се, дяволе! Дълбоко скалпела
се врязва във плътта уплашена.
Така е то. Душата ти е калпава.
Не струва колкото опашката.
В такива дни пространството звучи различно
и някой вън от теб стоварва в тебе гласовете
на вечното мълчание, на вечното привличане
и своя собствен глас, от теб останал неусетен.
Кръвта навярно още оросява мозъка -
тъй както неведнъж си наблюдавал.
Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни - след упокоя и упойката -
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш
дявол.
„Има само
една сянка под тая червена скала
(ела на сянка под тая червена скала!)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те среща.“
Т.С. Елиът
В такива дни приятелите оредяват -
като коса са твоите приятели.
Таванът се надвесва, става дяволско
и даже весело ти става, дяволе.
На нощния ти грамофон върти се
единствената плоча и до утре заран
ще бдите върху игленото връхче триста -
отбрани и небрежно издокарани.
Гърми сред поолющените цокли
могъщото подземно пеене
и пукат дяволските кокали
горят столовете, вратите зеят.
В такива дни душата ти е друга,
а вехтата, ужасната душа, е вързана за масата
и чака идването на хирурга.
Покай се, дяволе, спаси душата си!
Покай се, дяволе! Кипи катранът,
следобедът клокочи в твойте слепоочия,
а вечерта се гмурка във камбаната,
отмерваща живота ти проточено.
Покай се, дяволе! Дълбоко скалпела
се врязва във плътта уплашена.
Така е то. Душата ти е калпава.
Не струва колкото опашката.
В такива дни пространството звучи различно
и някой вън от теб стоварва в тебе гласовете
на вечното мълчание, на вечното привличане
и своя собствен глас, от теб останал неусетен.
Кръвта навярно още оросява мозъка -
тъй както неведнъж си наблюдавал.
Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни - след упокоя и упойката -
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш
дявол.
ГОЛЯМАТА ЗЕМЯ
1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.
Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали затова бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.
Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.
Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.
2.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.
Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.
Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.
Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали затова бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.
Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.
Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.
2.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.
Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.
Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.
Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.
Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.